|
Черната
кутия Роман 2007, Издателство
Захарий
Стоянов,
София “Не
мога да
повярвам, че
баща ми се
намира в тази
черна
пластмасова
кутия, току
що донесена
от
митницата.
Няма начин.
Кутията е
сложена
върху
масата в
хола и
погледите
на всички са
вперени в нея.
Пълен
потрес! Не
знам какво
точно са очаквали.
Кутия като
кутия.
Амбалаж.
Повдигам я,
доста е
тежичка. От
ъгълчето се
посипва черен
прах. Прахът
на баща ми,
предполагам...” Изминали
са повече от 15
години от
драматичната
гибел на
професор
Банов в Америка.
Синовете му
са поели по
различни
пътища, имат
отделен
живот, но
травмата от
внезапната
загуба още
не е
отминала...
Откъде се взимат
призраците?
От
дълбоките
пластове на
съзнанието
или от
мрачните
джобове на
реалността.
Как
сигналите
на
отвъдното
се проектират
в
настоящето?
Има ли
алгоритъм за
успеха? Кога
загубата се
превръща в
освобождение?
В
новият
роман на
Алек Попов
текат два
паралелни
сюжета, в
които се
оглеждат
два привидно
противоположни
житейски
модела. “Успелият”
и
“Неуспелият”
българин се
срещат в Ню
Йорк, за да
погребат
семейните
призраци и
да осъзнаят,
че
етикетите
нямат особена
връзка с
щастието.
Шеметно
действие по
ръба на
черния
хумор, ужаса
и мелодрамата,
криволичещо
между
реални
факти и чиста
фикция.
Развръзката
подрежда
пъзела, но
отговорите
всеки
трябва да
намери сам. |
|
Пълен
курс за
напреднали Избрани
разкази и новели 2007,
Ciela, София Този
естетски
оформен
внушителен
том със сигурност
ще зарадва
феновете на
Алек Попов,
тъй като
включва
разкази от
по-ранните му
книги, които отдавна
са
изчерпани:
“Мръсни
сънища”, “Зелевият
цикъл”, “Пътят
към
Сиракуза”,
“Ниво за напреднали”.
Не става
дума обаче
за
механична компилация.
Изданието
има за цел да
представи
три основни
тенденции в
творчеството
на Алек
Попов.
Серията
“Мръсни
сънища” например
обхваща
истории,
които са
разпръснати
в
следващите
две книги на
автора – “Честните
ръце на Чичо”,
“Гърмящи
подметки”,
“Месарят”,
“Вратата”,
“Барк”,
“Червената
стая”, “Водната
майка” – но
стилистично
и тематично принадлежат
към
едноименната
книга. И
обратното,
извадени са
разказите,
които са
били
включени в
“Митология
на прехода”,
поради
естеството
на сюжета си
и на
идейната си
близост.
Същото се
отнася и до
цикъла “Ниво
за
напреднали”,
където са
намерили
място четири
нови
разкази,
написани,
след като
книгата
вече е била
публикувана,
но могат да
се приемат
като
неделима
част от тази
стилистична
линия:
“Голямото
коледно чистене”,
“Свързващи
части”, “Фенки,
фенки!”,
“Асансьорните
техници”.
Единствено
цикълът
“Възлизане
на Тауър
Брийдж”
излиза
засега така,
както е бил
публикуван
в “Ниво за
напреднали”. Което
не значи, че
това е окончателният
му вариант... В
литературата
всъщност
няма нищо
окончателно.
Книгите са
своенравни
по природа:
свършват,
където си
поискат и
продължават,
колкото си
искат. Най-често
авторът
няма друг
избор, освен
да следва
прищевките
на
характера
им. |
|
Митология
на прехода Избрани
разкази и
новели 2006,
Издателство
Захарий
Стоянов,
София Художествената
версия на
епохата
често се
разминава с
историческата.
Но понякога
се оказва
по-вярна...
Избрани
разкази и
новели от
Алек Попов,
вдъхновени
от
разколебаната
символика
на
тоталитаризма
и сюжетите на
Прехода.
Авторът ни
предлага
вълнуваща реконструкция
на митовете,
изковани в
публичното
съзнание на
90-те, със
средствата
на абсурда и
черния
хумор. “Алек
Попов не е
скучен
писател...
Неговият разказ
е история, а
не дискурс.
Неговият
герой
действа, а не
се дави в
потоците на
съзнанието.
Неговият
сказ е с бърз
достъп, а не
лабиринт от
двусмислици. Вероятно
ще
определят
Алек Попов
като традиционен
писател (аз
бих казал писател
в
традицията),
но това ще е
само
наполовина
вярно.
Защото традицията
се състои от
набор от
традиции. Алек
Попов е
между две от
тях:
Светослав-Минковия
абсурдизъм
и
Павел-Вежиновия
абстрактен
реализъм.
Това, което със
сигурност
отличава
разказите и
новелите му
от техните, е
посткомунистическия
дискурс,
където се
разполагат
свойски. Митология
на прехода е иронична
раздяла/отделяне
с/от
миналото. Тъкмо
ироничната
дистанция
предварително
лишава
Алек-Поповата
проза от драматизъм,
психологизъм
и
солипсизъм.
За сметка на
това тази
проза
разчита на
фабулата
(често с
абсурдни
обрати), на
героя (често
поставен в
скечов
дискурс) и на
атрибутите
на мита (в
случая
символиката
на
тоталитаризма
и опита за
измъкване
от нея). Алек Попов
сякаш
съзнателно
избягва
възможните сътресения
у читателя.
Неговият
сюжет е зададен
предварително
и
достатъчно
отдалечен,
поставен
сякаш в едно
нереално
алегорично
време.
Впрочем
повечето
разкази в Митология
на прехода
имат
алегорични
функции.
Сигурно алегорията
е
най-демитологизиращото
средство,
тъкмо
защото е над
митологията,
над драмата,
над
конфликта.
Алегорията
е надисторична,
надбитийна
и
надгероична.
Струва ми се,
че това е
същностен
белег на
Алек-Поповата
проза, на
неговото
писане
изобщо. На места
тази
алегория е
андрейплатоновска
(“Директор на
пионерския
дворец”), на
други - илфипетровска
(“Трудна
изповед”), на
трети (както е
в
разказа-хроника
“Метаболитни
хора”) е антиутопия
от
оруеловски
тип. Особен
ракурс в
тази проза
дава
иронията и -
автоиронията,
в която е
потопен
целият й
персонаж.
Най-класически
това е
сторено в
“Случаят Анюта”
- една
великолепна
иронична
алегория за
проваления
космически
коитус
между САЩ и
СССР. Лично
аз си
избирам за
антологичен
разказа
“Други
светлини”,
една
вариация за
съвременния
Диоген с
фенера,
чийто финал е
потресаващият
човешки
копнеж по
отказаната
споделеност:
“Вдигнах
високо
фенера и
описах дъга
над главата
си. Ала какъв
беше
възторгът
ми, когато
видях
другите да
изпълняват
моето движение.
Не, това не
беше заговор.
Не беше
нашествие
на
инопланетяни.
Не беше и
секта на
лунатици.
Беше
братство на
хора. Хора
като мен,
избрали
най-универсалния
код за
общуване -
светлината.” Всеки от
нас е
заложник на
този код. Но
неговите
майстори,
тези, които
могат да го
разкодират успешно,
са добрите
писатели.
Радвам се, че Алек
Попов е от
тях. Докато
четох Митология
на прехода,
се питах как
ли ще четат
сборника
шестнайсетгодишните
- тези, които
едва ли са се
сражавали
или строили
митологии,
тези, за
които реалността
не е сюр, нито
пост, а
просто
шибан хаос, в
който, ако си
намериш
мястото,
трябва
здраво да се
държиш, за да
не
изхвръкнеш,
като те
засили
въртележката.
Но всяко
време си има
своите
писатели и
аз, за хубаво
или за лошо,
смея да кажа,
че съм от
времето на
Алек Попов.” Антон
Баев, в.
Марица |
|
Спътник
на
радикалния
мислител Есета 2005, БТА,
Българска
телеграфна
агенция и
списание
ЛИК Книгата
включва
повече от 40
текста,
създадени в
течение на
седем
години -
период,
който се
характеризира
с особената
динамика на Прехода
в България.
Живо и
увлекателно
написани, есетата
на Алек
Попов са
съхранили
нервния ритъм
на времето,
без да губят
аналитичната
си
дълбочина.
Съдържанието
е крайно
разнообразно,
както
подсказва и
заглавието,
но основните
теми са
свързани с
ролите на
писателя,
употребите
на езика и
литературата
в съвременното
общество,
раждането
на новите
митове в
пресечните
точки между
изкуството,
живота и
науката. В
този
странен,
понякога
гротесков
свят на
културни
интерпретации,
паралелно
съществуват
българската
литература,
интернет,
кучето
Лайка,
котката на
Шрьодингер,
призракът
на Мари
Селест,
кулата от черепи
край Ниш,
предизвикателни
арт инсталации
и пр.
Текстовете
на Алек
Попов са
изтъкани от
интелектуална
ирония, но
насочват към
неочаквани
философски
дълбочини. С
богатството
на темите и
идеите си,
сборникът напомня
своеобразна
енциклопедия.
Обединяващото
е гледната
точка:
разкрепостеният,
неортодоксален
начин, по
който
авторът се
опитва да
види света
като
културен
артефакт. |
|
Разкази
и новели 2002, Издателство
Звездан,
София 2003, Издателство
Абагар,
София Сборникът
“Ниво за
напреднали”
е съставен от
два цикъла с
разкази:
“Ниво за
напреднали” и
“Възлизане
на Тауър
Брйидж”. Историите
от цикъла
“Ниво за
напреднали”
напомнят
популярните
разкази с
неочакван край,
но
оригиналните
идеи и
гледна
точка на автора,
отвеждат
читателят
далеч отвъд
границите
на чистото
забавление. Втората
част,
“Възлизане
на Тауър
Брйидж”, включва
няколко
новели,
чието
действие се
развива във
Великобритания.
Самият
автор ги
определя
като
своеобразен
екзистенциален
коментар на романа
му “Мисия
Лондон”. Книгата
спечелва
първата
награда
Хеликон за
нова
българска
проза.
Преиздадена
е на следващата
година. “Няма
любов,
мислех си.
Няма любов в
света от разказите
на Алек
Попов. Една
хлебарка най-нахално
дърпаше
тегели пред
екзистенциалния
ми взор и ме
караше да я
мразя. Но това
беше
особена
омраза,
пасивна.
Вместо да й
видя
сметката,
само я
напсувах
унило и пак се
зачетох в
сборника
“Ниво за
напреднали”. Стигнах
до разказа
“Последна
хапка” с мото
“Толкова
косми,
толкова
нафта/има в
музея на
космонавта!”.
Това е от
парчето на
“Хиподил”
“Юрий
Гагарин”.
Понеже го
притежавам,
пуснах си го
тематично.
Четях,
слушах,
тананиках
си и
забравих за
хлебарката.
После спрях
и да си
тананикам,
обзет от
абсурдния
ужас (или
ужасния
абсурд), с
който ме облъчваха
страниците.
(Там се
разказва за
един космонавт,
принуден да
се храни със
собственото
си тяло.)
Подзаглавието
на сборника
е “Необикновени
истории” и те
са точно
такива.
Впрочем
половината
от тях са
публикувани
в “КапитЕл”,
чел съм ги с
кеф, но е
друго, като
се съберат в
едно тяло. По
този начин
образуват
онзи свят -
безлюбовния.
Такъв свят, ампутиран
от
най-великото
чувство,
може ли да е
интересен?
При Алек
Попов може.
Тук историите
(независимо
дали се случват
в София,
Крагуевац,
Косово,
Родос, Лондон,
Ню Йорк или в
Космоса)
текат на
една писта, емоциите
- на друга,
посланията -
на трета, докато
накрая
авторската
хармония ги
обедини.
Местата
нямат
значение.
Или имат
дотолкова,
доколкото
всичко е във
фаустовските
лапи на
дехуманизацията.
И астрономическото
време няма
значение -
Алек Попов
ни води от
настоящето
към
миналото, от
миналото
към
бъдещето.
Важно е
единствено
психическото
време, а то е
буреносно.
Реалното се слива
с иреалното,
матричните
вестникарски
и
телевизионни
хроники - с
още
по-матричното
общуване по
мрежата с
нейния
хермафродитен
език.
Хубавите
жени не ги
любят, режат
ги на
парчета;
силните
мъже
отдавна са
изчезнали
заедно с
рицарството
на духа;
цветът на
парите е
отровен;
палачите са
обединени в
профсъюз.
Има някакво
странно
морализаторство
в “Ниво за
напреднали”
(изд. “Звездан”).
Странно,
защото не те
дразни. Алек
Попов знае
кога да
натисне
спирачката
и къде да
обагри
драмата с
ирония. С много
ирония. И с
едва
доловима
надежда: като
внезапна
целувка в
мрака; като
метално шишенце
до сърцето;
като
красива
музика, която
за миг
прогонва
сатанинския
смях. А може би
само така ми
се струва...
Когато
затворих книгата,
парчето
“Гагарин”
отдавна беше
свършило.
Потърсих с
очи
хлебарката.
Изведнъж тя
взе да расте,
расте, расте...
Превърна се
в огромно
черно
чудовище.
Дали не ме
очакваше
съдбата на
някой от
несретните
герои в
книгата?
Извадих
пистолета и
стрелях.” Борислав
Колев, в.
Капитал “Три
пъти чета
тази книга и
тя все
повече ме
вбесява … Цял
живот съм
проповядвал
какво не
трябва да
бъде
(литературата).
А когато
дойде това, което
трябва,
оказа се, че
не съм
подготвен да
ви обясня,
защо е
прекрасно, и
защо трябва да
си купите
тази книга и
да я прочетете
три пътни,
колкото и да
ви измъчи. Ще
стрелям
напосоки.
Първо –
хуморът.
Чета и не мога
да престана
да се смея.
Един млад
гадняр
открадва
международна
стипендия
за адаптация
на видни
млади
български
творци в Америка,
без да знае
английски.
Попада в една
дупка на
нюйоркско
негърско
гето с планини
от
консервни
кутии за
трите
месеца на времетраене
на престоя
му. Следват
истерични
перипетии!
Оказва се, че
“стипендията”
е учредена
от богат
български
емигрант.
Той знае, че
промяната у
нас сума ти
време няма
нищо да
промени, и на
аванта ще са
пак гадняри
от всякакъв
род, и така си
отмъщава за
загубената
си младост в
България. На
новите гадняри
на България.
Второ.
Гротеската,
иронията,
триковете.
Например
българският
експерт по
деконструкция,
който
открадва колелото
на селската
пощаджийка,
за да стигне
навреме за
конференцията
с Дерида в
София и се
изтирса в
крайпътните
драки.
Рисунъкът.
Кристална
лаконичност!
Непостигнати
в съвременната
литература
пейзажи,
интериори,
двигателни
кварки от
жестове на
героите. Фабулата.
Ах, боже мой,
това
фокусничество!
Сякаш
китайски
факир кара
колело с
ръце, надолу
с главата и
жонглира с
босите
пръсти на краката
си. Това е
новата ни
литература,
тук в ръката
ми, и
явлението е
толкова
значително,
толкова
радикално
различно от
традиционното
преживяне
на днешната
ни белетристика.,
че е част от
най-големия
ни литературен
прелом от
два века
насам. И не
съм от стеснителните,
за да не го
кажа. В
началото на
19-ти век
българинът
чете
народни
книги (преписвани
на ръка) и
печатани
Александрии,
Сказания за
виденията
на Павел,
“Богородица
ходи по
мъките”,
“Чудото за
Еврейското
дете” и пр. …
Храни се с
издъртялата
мъдрост, скрита
в мухъла на
бабините
юклюци,
далеч от желязната
десница на
живота. И се
появява “Житието
и
страданията
на грешния
Софроний”
със
свирепата
реалност на
времето си и
сцените с
истината за
гърченето
пред местните
султани, за
да си
запазиш
животеца. …
Влиза в
българската
литература
животът с реалните
си проблеми,
какъвто и да
е той – добър
или лош. Два
века отново
идва писателско
поколение,
което за
пръв път
принадлежи
на
Българията
като своя
собствена
част от
света (от
планетата) –
без опеката
на и директивите
на руския
или
хабсбургския,
или немския,
или
съветския
империализъм.
И мъката е
по-страшна
от мъката на
Софроний в краката
на султана,
който го
влачи с въже
на шията.
Това е. Ако
обичате да
си губите
времето с
фантазии –
добре!
Четете,
каквото сте
си свикнали.
Но
прочетете и
тази книга!
Ето това иде!
И като
литература,
и като съдба.
За добра или
лошо.” Атанас
Славов, в.
“Култура”: |
|
Мисия
Лондон Роман 2001, Издателство
Звездан,
София 2004,
Издателство
Звездан,
София 2007,
Издателство
Захарий
Стоянов,
София Първоначално
романът
Мисия
Лондон се
посреща със
смесени
чувства от
българските
издатели,
заради
остро
сатиричния
му характер.
Никое от
утвърдените
издателства,
на които е
предложен,
не се наема да
го
публикува.
Книгата
обаче се
радва на голям
успех сред
читателите
и
впоследствие
е
преиздадена
няколко
пъти. “
Романът
“Мисия
Лондон”,
според мен, е
най-смешната
книга в
новата
българска
литератуара.
Толкова
смешна, че
накрая на
човек му се
доплаква. ” Георги
Цанков,
Вестник за
жената “
Това е един
истински
европейски
комичен роман
в добрите
традиции на
П.Г.Удхауз,
Роалд Дал и
Том Шарп. ...
Ситуациите
са български,
а хуморът, с
който са
описани, е
тънък английски.
Много силно
е
изкушението
да се каже, че
по
самоирония
и жилеща
сатира
Алек Попов
се нарежда
до класика и
негов съименник
Алеко
Константинов.” Христо
Кьосев, в. 24
Часа “…на
пазара е
една книга,
която лично
за мен е
доживяното
отмъщение
за всички
унижения,
търпяни от
български
граждани
при
съприкосновението
им с
българските
дипломатически
мисии по
света. ...
Горещо ви препоръчвам
тази книга -
горчивият
смях е единствената
ни защита в
този момент.” Любен
Дилов-син, в.
Сега “...книгата
на Попов
надхвърля
рамките на
една
банална
фотография
на нравите и
независимо
от своя
сатиричен
характер ни
дава едно
ново
усещане за
българското
присъствие
в
европейския
свят днес.” Стефан
Продев,
в. Сега |
|
Пътят
към Сиракуза Разкази
и новели 1998,
Българска
сбирка,
Литературен
форум, София “Щуротии,
гегове,
травестии -
мисли си
отначало
читателят,
макар че
става дума
за много повече.
В текста
няма
никакво
философстване,
само
характерните
за абсурда
точни достоверни
описания, от
време на
време някой
псевдодокументален
цитат от
вестник или
информационна
емисия.
Попов
изоставя
експериментирането,
с напълно
традиционни
изразни
средства
той
конструира
въображаема
история, която
ясно
показва
колко
безинтересна
е станала
прозата,
предназначена
да
деконструира
идеологията,
и колко
по-вълнуващо
е
реконструирането
на миналото...” Петър
Кръстев,
Погледът на
персиеца “Алек
Попов умее
да пише
разкази.
Доказва го и
с
последната
си книга -
"Пътят към
Сиракуза".
През
отминаващия
век често са
се чували
гласове,
обявяващи
за отживелица
обичайните
писателски
хватки, които
определят
важните за
един разказ
моменти
като
завръзка,
задържане и
финален
обрат.
Младите
писатели
(впрочем
самият Алек
Попов е на 33)
продължават
да твърдят,
че сега, в
годините на
нескончаеми
рекламни
колажи, трябва
да се бяга от
изкуството
на доброто старо
писане с
вникването
в т. нар.
атмосфера, с
пейзажите и
дребните на
пръв поглед
детайли - все
неща, които
неизменно
присъстват в
творчеството
на добрия
стар А. Попов.
Впрочем
междувременно
и модата в
индустрията
на
клиповете
се смени,
връщайки
"избора на
новото
поколение"
към
достъпния
за окото
разказ . Разказът
"Ямайка", с
който
книгата
завършва, е
спечелил
авторитетната
пловдивска
награда на
името на
Рашко
Сугарев (1999).” Борислав
Минков, в.
Марица |
|
Зелевият
цикъл Разкази
и новели 1997, Издателство
Анубис,
София Дали
заради
заглавието
или поради
специфичния
дизайн на
корицата, по
идея на
самия автор,
сборникът
“Зелевият
цикъл” често
е попадал в
раздела с
готварски
книги на
книжарниците.
Крайно
иронично
обстоятелство,
предвид
факта, че тук
са намерили
място
истории
като
“Метаболитните
хора” –
култовата
визионерска
сатира в стила
на Джонатан
Суифт, която
продължава
да бъде
актуална и
след
влизането
на България
в ЕС. “Ноември
беше
месецът на
киселото
зеле. За баща
ми това беше
най-великото
събитие в
годината,
по-значимо
от Коледа,
Великден и
всички останали
празници. О,
той умееше
да прави
зеле! Знаеше
как, искам да
кажа - това
беше стара
семейна
традиция,
която той
неотстъпно
следваше.
Киселото му
зеле нямаше
равно на
света. Беше
нещо повече
от зеле. Беше
мироглед.
Само като си
спомня онези
кехлибареножълти
зелки,
стегнати и хрупкави,
усещам, че ми
прималява.
Ами
зелевият
сок? Нектар!
Леко
розовеещ,
кисело-тръпчив
и свеж като
роса, боже
всемогъщи!
Бащите на
моите
съученици
също
слагаха
зеле за зимата,
но колко
далече бяха
те от
съвършенството
на татко!
Тяхното
винаги
изглеждаше
скапано, с
цвят на
плесен,
вмирисано.
Не умееха да
го докарат и
на вкус: беше
ту пресолено,
ту без-солно,
най-често
вкиснато, а
понякога
дори
ферментирало
като дрожди... Напролет
от мазетата
им се
надигаше
такава воня,
че се
просмукваше
в целия блок.
„Каквито
хората,
такова и
зелето... -
обичаше да
подхвърля
татко,
скръстил
набожно
ръце. - Никой
не е по-голям
от кацата."
Вкъщи
имахме стара
готварска
книга; там
между
другото беше
описано как
се приготвя
кисело зеле.
Реших да се
похваля
пред татко
колко знам.
Той ме
запита кои
са елементите
на киселото
зеле?
Отвърнах
наперено: вода,
сол и зеле.
Ховав ме
изгледа
насмешливо.
И още?... Мълчах.
Той вдигна
три пръста и
ги прегъна
един след
друг:
чистота, дух
и
себеотдаване.
„Повтори!" -
заповяда. Чистота,
дух,
себеотдаване.” Из
“Зелевият
цикъл” |
|
Игра на
магии Новели 1995,
Издателство
Хемус и
Отечество,
София Книгата
е съставена
от три
новели,
които са своеобразен
прочит на
недалечното
минало,
настоящето
и близкото
бъдеще. “Игра
на магии”
спечелва
наградата
“Гравитон” за
българска
фантастика. |
|
Мръсни
сънища Разкази 1994,
Издателство
Репортер,
София Книгата
излиза с
подзаглавие:
разкази на ужаса
и абсурда. В
основата й
са
разказите
от цикъла
“Черната
колекция”,
публикувани
във вестник
Репортер 7
през 1993.
Илюстрации
на Пейо
Колев. “Планината
Брокен,
нощта срещу
1-ви май. Огньове.
Събор на
нечистите
сили в
живота и
литературата.
Обсъжда се
приемането
на Алек
Попов в Съюза
на
демоническите
писатели: УЧЕН
ГАРВАН (не
онзи на По, но
може би
негов братовчед):
...без
съмнение
Алек Попов е
романтическа
натура.
Любовта му
към
тайнственото,
болезненото
и ужасното
издава една
погнуса от тривиалността
на т.нар.
"нормален
живот"... Попов
е
романтически
антихуманен,
доколкото
при него
човекът не е
предмет,
достоен за красиви
или
възвишени
чувства.
Нощта, смъртта,
отвъдното ето
пред какво
благоговее
този тип
писател. ЛЕСЛИ
ФИДЛЪР
(виден
американски
ентусиаст
на
постмодернизма):
За мен
позоваването
на
романтическата
традиция в
случая с
Алек Попов е
крайно
немотивирано.
"Мръсни сънища"
заличава
границата
между
"високо" и "ниско"
изкуство,
между
сериозно и
развлекателно
четиво –
граница,
която
романтизмът
въпреки
неприязънта
си към
класицистичната
строгост на
свой ред
възпроизвежда
чрез
понятието за
гения. При
Алек Попов
срещаме
едно чисто постмодерно
разказване
заради
самото разказване,
заради
удоволствието
от
разказването
и четенето,
удоволствие
твърде
дефицитно в
българската
литература.” Из
протоколите
на Бойко
Пенчев,
Литературен
вестник. |
|
|
